Фотография и вкусване

(Някои примери из съветския и българския периодичен печат от 50-те години на ХХ в.)

Горещ ден е. Жътва. Далеч се чува бумтеж на комбайн. В тоя бумтеж се сплита гласът на жена, запяла нататък из зеленчуковата градина... Председателят на кооперативното стопанство крачи между редовете на доматите. Той се заглежда в запъстрелите плодове нависнали по седем-осем на гроздове. Замисля се за миг – и лесно ли му е: усилено време: житото чака сърп, доматите трябва да се берат. А то плод ли е тая година! Опнал се е блокът с домати чак до хоризонта – тъмен, зелен, стрък до стрък, кол до кол – гора!

А какъв дълъг  път, напоен с пот и обвеян с хиляди тревоги, изминава малката жълта доматена семка  докато стане карминено червен домат пълен с вкусни сокове и витамини!1 Такава е романтичната картина на социалистическото ежедневие. В нея всичко е живо и одушевено – небето, пръстта, всеки плод и всяко дърво, всеки комбайн и всяка камара зеленчук. Човекът не е покровител на земята, а е възпят като живеещ в хармония с нея. Той има силна и дълбока връзка с тази земя, принадлежи ú и това го свързва с всички останали индивиди, прави го участник в общо и дълбоко емоционално преживяване2, което намира израз в култа към труда. Кулминационната, връхна точка в този култ е събирането на реколтата. Работниците споделят “родилните” мъки на земята – безсънни нощи, учестено дишане, пот и силна концентрация. След всяка нова контракция връзката им с плода става все по-силна. И просто няма как, когато той се появи на бял свят – зрял, здрав и съвършен – да не бъде славно възпят с думи и образи.

Социалистическият печат, като основно средство за агитация и пропаганда, има за главна задача да представя – под формата на текстове и илюстрации – достиженията на новия строй, които най-убедително показват мощта, размаха, възможностите и перспективите на комунистическия идеал. Внушителните предприятия, канали, хидроелектростанции, пейзажи, архитектурни ансамбли и разни производствени процеси се превръщат в главна тема и за фотографията. Фоторепортерите се надпреварват да величаят всичко, което е факт благодарение и в името на партията. Но кулминацията на репортажите, акцентът в отделните издания, е самият създател на материалните и културни ценности – “новият човек”, строителят на комунистическото общество. Властта декларира, че всеки гражданин в социалистическата държава, който се труди усърдно и върви неотклонно по пътя, набелязан от партията, е достоен за пример и за него може да се разкаже на страниците на вестниците и списанията. Премълчани остават само подробностите, че освен с постиженията си, той трябва да се отличава и с характерен външен вид – да не е нито много пълен, нито много слаб, нито много нисък, нито много висок, нито много мръсен, нито много спретнат, нито много усмихнат, нито много сериозен. Колко от хората в истинския живот отговарят едновременно на всички тези изисквания? Вероятно фотографите най-ясно съзнават невъзможността в работата си да се доверяват изцяло на действителността. Ето защо те се наемат, подобно на писателите и художниците, не да открият тези съвършени личности, а да ги създадат.