Среща с един от символите на борбата със сегрегацията

20130605-lens-parks-slide-3HLO-jumbo
Гордън Паркс, Фондация „Гордън Паркс“

Когато Джоан Уилсън излиза да се наслади на лежерния летен следобед с племенницата си през 1956 година, тя влиза в историята. Двете стояли пред киното в Мобаил, Алабама, облечени в най-хубавите си дрехи. Но неоновата табела с надпис „Вход за цветнокожи“, надвиснала над тях, хвърляла отчайваща сянка.
„Нямаше да вляза, не исках да прекарам племенницата си през задния вход. На нея ѝ замириса на пуканки и поиска да ѝ купя. Всичко, за което мислех е къде мога да отида, за да ѝ взема.“ – казва Джоан Уилсън.
Този момент е уловен от Гордън Паркс, който работел по фотоесето си за сп.“ Лайф“. Той документирал ежедневието на афроамериканските семейства в селския Юг. Въпреки, че не влиза в окончателната селекция, публикувана през 1956г. , а именно  „Ограниченията: явни и скрити“, снимката на госпожа Уилсън и племенницата ѝ Шърли Даян Къркси е сред най-завладяващите в проекта.
Обикновено свързваме фотографията на гражданските права с драматични сцени на исторически събития. Но тази снимка ни помага да разберем, че битката за расово равенство и справедливост се води не само с големи демонстрации, речи и палежи, но и с тихите действия на отделните хора.

20130605-lens-parks-slide-R65V-jumbo
Г-жа Уилсън в х-л „Плаза“ в Ню Йорк на официалния прием на фондация „Гордън Паркс“ снимка: Фред Конрад, Ню Йорк Таймс

Повече от половин век по-късно фондация „Гордън Паркс“ удостоява Джоан Уилсън с подарък – нейна цветна снимка от годишната гала вечеря на фондацията в хотел „Плаза“ в Ню Йорк. Говорейки с весел, но твърд глас, госпожа Уилсън разказва какво е било за нея да срещне и работи с Гордън Паркс- колко удобно я е накарал да се почувства и нещата, на които тя го е научила – какво може и какво не може прави, тъй като той идва от Севера. И всичко това под зоркия поглед на сегрегационисти.
Белите расисти разбирали силата на фотоапарата да излага жестоките им предразсъдъци и да обръща нацията срещу тях. Както припомня госпожа Паркс, рискът от налагане на наказателни мерки за участие в историята за „Лайф“ бил голям, както за фотографа, така и за участниците в нея. Но нито той, нито госпожа Уилсън се изплашили.
„Семейството ми видя във фотоесето възможност да допринесе за каузата за защита на гражданските права,“ казва Майкъл Уилсън, син на госпожа Уилсън и семеен историк. „Тези снимки щяха да се публикуват в национално списание. Хората от цялата държава ясно ще видят проблема. Можеха да видят нашето лошо положение. Може би тогава щяхме да можем да помогнем.“
Въпреки бедността и расовата вражда около себе си, госпожа Уилсън се стремяла да нормализира живота на семейството си, доколкото е възможно. През 1956-а година се омъжва за докера Трой Уилсън. След като получава дипломата си от колеж, тя преподава политика и икономика в продължение на 36 години в гимназия „Мати Т. Блънт“, която обслужва предимно черните и обществата с нисък доход в Причард, Алабама.

20130605-lens-parks-slide-E798-jumbo
Сегрегирани чешми за тъмнокожи и за бели. Гордън Паркс, Фондация „Гордън Паркс“

Подобно на баща си – Албърт Торнтън старши, тя вярвала в силата на образованите да издига афроамериканците и да ги подготвя за преодоляването на расизма и сегрегацията. Всяка година тя организирала разпродажба на сладкиши, за да финансира пътуване на ученичките ѝ до Атланта и да ги запознае с „черните“ колежи на града.
Госпожа Уилсън, която в крайна сметка не е включена в есето, преживява публикуването му сравнително леко. Нейните сестра и зет- Али Лий Кози и Уили Кози нямали толкова късмет. Госпожа Кози, учителка в паянтово едностайно училище в Шейди Гроув, Алабама бе цитирана в статията като защитавала интеграцията, наричайки я „единственият начин, чрез който негрите ще получат справедливост“. Като един от най-прямите членове на семейство Торнтън, тя помагала да се организират избори и представилата на членовете на общността Декларацията за правата, съдържанието на която съдържа условие за гласуването от афроамериканци в много южни щати.

20130605-lens-parks-slide-NW14-jumbo
Мобаил, 1956. Гордън Паркс, Фондация „Гордън Паркс“

Както „Лайф“ по-късно съобщават, искреността и активизмът на госпожа Кози разгневил белите расисти, които се подигравали на двойката за участието им във фотоесето. Бензиностанциите отказали да продават бензин на господин Кози, който бил дървар и фермер. Той скоро получил обвинение за притежание на пари в камиона си, който бил конфискуван от кредитори. Без него, той не можел да работи. Две седмици след като е публикувано фотоесето госпожа Кози била уволнена от работата си като учителка. Двойката не можела да изкарва прехраната си и се страхувала за безопасността си и се преместили в Алабама.
Госпожа Кози, която починала през 2006, никога не преподавала отново.
Въпреки трудностите, семейството не е имало резерви относно появяването си в статията.
„Всички бяха много впечатлени от материала,“ казва господин Уилсън. „Те чувстваха, че са открили приятел. Гордън беше станал част от семейството.“ След като есето е публикувано, господин Паркс периодично се чувал с родителите на госпожа Уилсън.
Единствената забележка  на госпожа Уилсън към снимката на нея и племенницата ѝ е, че господин Паркс не ѝ е казал, че презрамката ѝ е паднала. „Винаги съм искала да изглеждам спретната и приятна,“ казва тя. „Не исках да ме бъркат с работничка. Да се обличам добре ме кара да се чувствам като от високата класа. Исках да служа за пример.“

20130605-lens-parks-slide-FT11-jumbo
Бабата и дядото на г-жа Уилсън. Мобаил, 1956. Гордън Паркс, Фондация „Гордън Паркс“

Но господин Паркс може и да имал причина за пропуска: желание да акцентира върху човешката страна на снимката, която в своето съвършенство и усет като нищо би могла да се сбърка с някоя от неговите модни фотографии. В контекста ѝ госпожа Уилсън не просто е опитала да провокира расизма и стереотипите чрез обстойно самоизтъкване. Тя се е опитала да покаже ежедневието си, което е подобно на милиони жени- черно-бяло, отглеждайки енергично дете, но във враждебна среда.
Цената, която тя плаща за изпълнение на тази отговорност, както и всеки, който се грижи за дете знае, е разсейването, което я е откъснало от падналата презрамка. И все пак това е трогателен детайл, който ни помага да се припознаем в нея. И призивът към съчувствие, основната цел на работата на господин Паркс за гражданските права, е този, който му помага да оспори мита, „че ние сме коренно различни“.
Решението на Фондация Гордън Паркс да награди госпожа Уилсън оспорва и друга заблуда, а именно, че историята е за известните и влиятелните. Както показва фотоесето на сп. „Лайф“, историята се пише чрез всекидневните, непредсказуеми действия на обикновените хора. Това, което виждаме в госпожа Уилсън, е решителна и спокойна жена, която предизвиква стереотипите и сама застава срещу отровния прилив на потисничеството, която заплашва да погълне нея и семейството ѝ.
Госпожа Уилсън била атакувана, но избрала по свой начин да отвърне на удара. Петдесет и седем години по-късно, този момент е силно доказателство, че дори най-малкият жест може да промени света.

 

Източник: Lens Blog
Превод: Ренета Ганчева

Leave a Reply

You must be logged in to post a comment.