Едно лице, което вдъхновява

IMG_2027

 

Едно лице, което те предразполага, едно лице което не познавам. Едно лице, което вдъхновява.

Симон Варсано. Този със завладяващата усмивка и безпогрешното синьо око.

Разнородността и полюсите в зачестилите фото изложби на родната сцена не спират да ме изненадват. От елитния басейн Мисирков и Богданов в СГХГ аз директно и безкомпромисно (безстрашно) се гмурнах в топлите води на изложба помещаваща се на ул. „Будапеща“ 1. „За хората и бездомните животни на София“; какъв по-хубав повод да откриеш къде се намира прословутия Гьоте институт.

IMG_199840 минути преди да затворят врати се оказвам на втория етаж на въпросния институт. Съвсем сама, живо пиле не прехвърча из тия полета. И навлизаш безстрашен, понеже никой не те гледа, и навлизаш в портретите и ти става едно топло. Петдесет черно-бели рамки заключили в себе си завинаги петдесет загинали в раждане негатива, запечатали топлота и голота на истинност в лицата на 50 известни родни лица. Лица портретирани от окото на Симон Варсано по един необикновено личен начин. Петдесет портрета на родната култура такава каквато никога не е била и няма да бъде. Кадри затрити от съдбата в един пороговски шкаф, отворен точно навреме, за да окуражи отчаяното ни българско племе. Навлизайки все повече в тази неразрушима интимност между една варсанска фотографска душа и петдесет прекрасни лица, хванах себе си в желание да бях имала повече на брои картини в паспорта си през деветдесетте години. Едва първи, втори клас, едва ли съм подозирала за съществуването и на половината от тези лица. И жалко. Но ето ме тук, споделяща своето бреме с тяхното неумиращо време. Делят ни по една рамка, паспарту и стъкло – разбира се изключително подбрани да допълнят, но не и да попречат на красотата и идентичността на запечатания образ! Както е казал Тед Грант относно черно бялата фотография, „когато фотографираш хора в цвят, ти снимаш техните дрехи, но когато снимаш хора в черно и бяло, ти фотографираш душите им“.

Ами това съм аз, съвсем сама на първа среща със Симон IMG_1986Варсано в рая – изложба отново наводнена с черно-бяла фотография, даваща образ не само на портрети, а и на толкова много нюанси на черно-бялото. И започват да ти изкачат познати лица – от телевизията, от театъра, от страници… Познати, колкото и непознати. Тях като други. Липсва маската им на известност в тези рамки. И виждаш истинския талант на твореца зад обектива – те са себе си, без маска, без притеснение – гардът е свален. Само красота и топло покрай мен. Зала, в която трябва да настъпиш сам, интимността между теб и фотографията е неописуема. Виждайки Рангел Вълчанов – бащата, Владо Пенев младежа, момчето – Емил Христов, душата – Крикор Азарян и всяко едно друго лице, обикновено будещо уважение, страхопочитание дори, тук потънало завинаги в едно моментно родено и загинало без време съвършенство между апарат, творец и творба няма как да не се усмихваш. Няма как да не потрепериш в желание да чуеш цялата история, която всеки един портрет разказва…

Както пише Ролан Барт в своята книга за фотографията, „фотопортретът е пресечна точка на сили“.
А повярвайте ми, те тук са много!

IMG_2027Самородни таланти, показали себе си пред обектива на Симон Варсано, умело представяйки тяхната топлина и чистост. Умело постигната цел, която е в пълна опозиция с дългогодишната работа на фотографа в институт „Пирогов“, и суровостта на всеки един тогавашен момент запечатан по десетките му ленти.

Изложба за паметта на една българска красота, посветена на хората и бездомните животни на София. Дано и днешните наши бездомни души по-често намират утеха и дом като този във варсановите запечатани, истински пози.

Констанца Гецова

Leave a Reply

You must be logged in to post a comment.