Българският елит през ключалката на „camera obscura”

  Когато снимаш (фотографираш) хора в цвят, ти снимаш техните дрехи, но когато снимаш хора в черно и бяло, ти снимаш (фотографираш) душите им.
Тед Грант


IMG1846aТвърдение, което моментално превърнах в свое “оправдание” в мига щом го видях. Твърдение, изкарващо ме от странността ми защо снимам само в черно-бяло. (защо ли не ми бе известно при онзи въпрос, на онзи ми колега от университета, относно моя работа: “Отново ли е черно бяла?”)

 Твърдение обаче, което една видяна от мен изложба, преобърна в следния вид:
Когато снимаш хора в цвят, ти снимаш приятелства, когато снимаш хора в черно и бяло, ти снимаш фигури-личности.
В тази сентенция, ако мога така да нарека по-горното изречение, аз видях изложбата на Богданов и Мисирков в Софийска градска художествена галерия.


Избрани по пътя на красотата, естетски и логично (почерпен материал от вестник „Капитал), както сам описва подбора на творбите си Богданов, това е изложба на мигове и лица от българския елит от 1992-ра насам.
Разглеждайки изложбата от големите черно
бели портрети в наше дясно, на влизане в залата, до малките цветни IMG1815aпортрети, с който биваме изпратени, ни поемат, разтърсват и изпращат усещания от приятелска интимност, през тъга към споминали се известни лица, до строгостта и възхищението на едни от най-големите личности на българската сцена, била тя арт, театрална, или политическа.
 Издържано и активно превръщане на душата в образ, непрекъснато ни прехвърля от емпирични (професионално-любителските) в реторични (по-изчистените, строги портрети) преплитания.
Тези фотографии силно ми напомниха парадокса на фотографията, разглеждан от Ролан Барт – създаването и умъртвяването на образа по едно и също време. Самостоятелността на снимката, случването и неслучването ѝ в един и същ момент.
Изложба пресъздаваща волно или не една социална игра
, показваща прехода, но не преход на народа, в никакъв случай не бих занимавала отдавна измореното ви око с тази тема, изхабена до болка, и разглеждана от други. Тук аз намирам акцента в личностния преход, на едни мечтатели, културни борци поели своя път и изкатерили дадена стълбица, покорили дадена сцена, вдъхнали живот на дадена своя мечта. Ясно личи чистотата и хъса на младите личности от снимката.


IMG773aСред многото шумотевица, обсъждане на фотосите или авторите им, аз чух и нещо друго – проглушаващата ушите ми тишина на будните, крясъка на промяната. Не много хора успяха да съзерцат хитлеровия мустак, нанесен с черен маркер, върху портрета на Сергей Станишев.
Реакцията на галериината управа бе светкавична, и след секунди буквално една женица опитваше да изтрие този нечий крясък за промяна, това явно заявяване на лично мнение.
Позволих си да я кръстя
„Дамата на Станишев. Поне за вечерта, защото тя наистина остана неотлъчно до него до самия край на откриването.
Не след дълго
, с усмивка и едва доловима през нея тъга по отминалите години и мечти за величия и отличия, всички гости и запечатани лица зад рамките вдигнаханаздравица за двамата автори.
Двама такива, портретуващи през годините своята заобикаляща среда в две групи – представителни портрети и свободни, отдаващи ни възможността
години след запечатването на тези лица и мигове да се насладим на усещането на образа, както и професионализма на фотографската работа, бил той в класическата студийна фотография, или в характера на случайно уловения кадър с неговия чар и неочакваност.

IMG1778a
„Мисирков/Богданов – Портрети ’92-’13“ е една частица от културната ни история, заслужаваща не само да бъде видяна, но най вече да бъде усетена.
Споделете с усмивка таланта на двама души, споделящи
, на свой ред, върху късове фотографска хартия, частица от моменти на големи възходи и падения раждащи се, развивани и умиращи на нашата малка голяма сцена. Аз оставям прекрасното чувство на издържаната и разстилаща души, чернобяла фотография, а на вас – приятно гледане.

автор: Констанца ГЕЦОВА

One Response

  1. Тъжно. Досега простотията беше само на жълтите павета, а сега автора на материала аплодира навлизането и в изложбените зали.
    И грозно!
    След като пишещите, претендиращи да са културен елит, стигнаха до тази ненормална крайност, какво да кажем за обикновените хора?

Leave a Reply

You must be logged in to post a comment.